От химикалът на Гюнай Узун (25.05.1989): „Нашето е история на едно изселване“

Ще бъдат обсъдени всички аспекти на българската миграция през 1989 г.
август 7, 2019
30-тата година от принудителното изселване на българските турци
август 19, 2019

Очакваното принудително изселване започна. Датата беше 29 май 1989 година. Както казват възрастните да преминем отвъд водата. Според някои това беше пътешествие към спасението, а според други оставяйки членове от семейството, пътешествие към самотата. Въпреки че имаше лоша пропаганда от страна на българските комунистически управници по онова време, все пак поехме по пътищата водещи към Турция. Пътят който поехме беше нова надежда, пътят беше ново начало, за нас този път беше свобода. С Лади, Москвичи, Трабанти, Жигули, в колите на багажника сложихме мечтите и живота си и тръгнахме на път. Бяхме взели със себе си матраци от зестрата, взехме и тези забрадки, на които толкова се ядосваха, шалварите с рози, потурите ни, калпаците ни, накратко, взехме всичко, което се побира в един куфар и тръгнахме на път към Турция. Някои от нас продаваха на безценица или подаряваха кравата, от която са пили мляко, продаваха магарето, на което са говорели докато на гърба си са носели тютюн или коня, на което са возели внучетата си.

Чувствителни бяха нашите хора. Дори да бяха продали добичетата си, бяха взели със себе си и пазеха за спомен сините стъкленни украси от хамута на коня и чана на кравата. Беше трудно да се тръгва на път, да помахаш на останалите. Къщата с ниски тавани, стените с тапети, когато се женехме едната стаичка, в която имахме хиляди спомени, които сме събрали, не беше лесно за последен път да погледнеш тази къща,. Изживяхме сбогувания. Майка, баща, деца, сбогувахме се с онези, които бяха част от живота ни. Дори тези, които живееха заедно се разделиха. В държавата, в която не сме желани, дори с границата раздялата не беше лесна. Прекарахме дните си в колите на “Капитан Андреево” под майската жега и мърмореното на старците и плача на децата. Бяхме посрещнати от държавните служители на Република Турция, като далечен брат, приятел, като член от семейството. Палатки, училища, къщи за гости бяха първите ни домове в нашата втора родина. Разпръснахме се по всички краища на Турция. Бяхме изпратени в градове като Одрин, Текирдаг, Истанбул, Коджаели, Бурса, Измир, Адана, Ушак, Диярбекир, Елазиг, Самсун. Известно време бяхме в двустайни или едностайни къщи където живеехме по две, три семейства, а след това, когато започнахме да работим се преместихме в отделни къщи. Дори след това, с идеята за по добър живот се купиха земи и започна строителството на нови  къщи. С нашето трудолюбие ние не бяхме наематели, станахме собственици на къщи. Турците принудително изселени от България и между местните Турци имаше разлика въпреки че говорехме един и същ език ние не знаехме имената на инструменти като отвертка, клещи, пирон. Ние ги научихме на думи като отвертка, клещи, шайба.

След време преодоляхме тези трудности и сега с трудолюбието си станахме за пример и предпочитани хора на които може да се довериш. Дойде време да се завърнем в селата, които преди години бяхме изоставили, но селата бяха придобили съвсем различен и далеч от нашите спомени вид. В опустелите ни села, къщите бяха занемарени и бяха започнали да се рушат, а нивите, по които сеехме тютюн преди време, сега не се виждаха от плевели. С изминалите години, когато видяхме приятелите от детството ни разбрахме, че сме остарели. Целият този забързан живот, годините преминали в притеснения, сякаш вчера беше, а от принудителното изселване бяха изминали 30 години. Тези, които се изселиха като бебета, вече бяха млади, а тези, които по време на изселването бяха млади, вече бяха старци. В борбата за живот и насъщния тези трудности се забравиха. Целта ни да отидем в Турция, не беше разказана достатъчно добре на новото поколение. Както казва М. Кемал Ататюрк: “Нациите, които не знаят историята си, са обречени на изчезване”. “Дори и да нямате никаква собственост на Българска земя, не забравяйте прадедите си оставили костите си по земите и!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *